Диви истории от Родопите

Диви истории от Родопите

15.01.2015 г.


Тази случка съм я разказвал и преди, но само на отделни приятели. Сега реших да я споделя с всички, като я подплатя и със снимки.
Средата на януари 2015 година. Аз съм на фотографски тур организиран от “Уайлд Ехо”, за които работех по онова време като гид. Групата е малка - Шийла и Джофри Блимайър - приятно семейство англичани. Шийла е фотограф, а Джофри я следва навсякъде в приключенията й и, за да не скучае, снима видео с малка камера.

Отиваме в Маджарово, където в следващите 3 дни ще останем в укритието за грабливи птици на Марин Куртев. Надяваме се да направим хубави снимки на скални орли и белоглави лешояди. Разбира се, тайно се надявам да зърнем и снимаме вълци, които се появяват на площадката за подхранване, но са доста потайни и идват основно по тъмно.

Ден първи:

 
На площадката е изкарана голяма крава, която е вече 1-2 дни там и както казва Марин “Пейзажа е осмърдян и сме в теорията за вълци!”, разбира се “осмърдяването” привлича не само диви, но и домашни животни. Това е причината перманентно пред укритието да имаме едно-две, а понякога и три овчарски кучета. Основното, което правят, е да се излежават в близост до мършата, от време на време нервно да изръмжават, душейки камъните, и след това да ги маркират. Лешоядите са там, но са кацнали на скалите зад нас, може би на около 200-300 метра, и чакат да се махнат кучетата… Уви, песовете нямат никакво намерение да се разкарат - продължават да мръхтят на приятното и слънчево януарско време и това си е! Единствено скалните орли кръжат над кучетата, но отказват да кацнат близо до тях и да се хранят.
Светлината лека-полека от остра става мека и приятна, скоро скалите, които ни служат за фон са обагрени в розово-червени тонове, но ние имаме само кучета. Бързо топлите цветове се сменят със синьо-сивите, слънцето е зад хоризонта, а ние чуваме двигателя на оффроуд машината, което слага край на надеждите ни за снимки този ден.









Ден втори:

Влизаме отново по тъмно и посрещаме изгрева в очакване. Прави ни впечатление, че кравата е в съвсем различна позиция от тази, в която я оставихме предния ден - някой я е дърпал сериозно през нощта. Светлината идва, а с нея и две от до болка познатите ни кучета. Държат се отново нервно, душат и маркират камъните, рият с крака и периодично ходят до ръба на скалите и гледат втренчено надолу с вирнати уши и опашки. Тук-таме преминават зеленики и имелови дроздове покрай укритието, а лешоядите отново са на стотици метри встрани от нас и чакат търпеливо да настъпи тяхното време за пир.
Денят пак беше топъл и приятен, кучетата си я караха отново айляшката, докато в един момент едното не се изправи рязко, вдигна нос и се запъти към ръба на камъняците, от които наблюдаваше и преди. Втренчи се, опашката и ушите му се наостриха в знак на превъзбуда…, поседя така няколко секунди, после се увъртя два пъти в кръг около себе си и хукна в обратна посока. Другото куче го последва и също побягна. Ние приковахме вниманието си към посоката в която гледаше кучето, понеже знаехме, че нещо се задава от там…, нещо достатъчно “вълнуващо” за да ги прогони. Няколко секунди след това се появи сив вълк, който премина покрай нас скорострелно! Понеже гонеше кучетата въобще не обърна внимание на обективите, които го проследиха. След малко се върна от посоката, в която изчезна и започна да маркира и рие по същите ония камъни, по които и кучетата бяха направили същото преди това. Отиде до кравата и почна да я души, няколко пъти захапа нещо и почна да го тегли. Това му занимание беше неколкократно прекъсвано от нещо в далечината, което го караше нервно да надигне глава, да сбръчка нервно муцуната си и да изръмжи. Явно кучетата го зяпаха от близката кория, в която се бяха набутали след гонката. Всичко това се случваше в ранния следобед, въпреки това зимното ниско слънце ни даваше много приятна за фотография светлина. Правехме по 2-3 кадъра в серия и паузирахме, за да не притесним прекалено много вълка и да си тръгне.
Беше нетипично да се появи посред бял ден и явно имаше причина за това, която скоро се разкри пред нас. Вълкът беше захапал и дърпаше кравата много яростно. След един от поредните опити, измъкна от трупа й теленце, което явно е трябвало да се роди съвсем скоро (съдейки по размерите му). Захапа го солидно и се спусна с него към дерето. Това крехко парче месо беше причината за дръзкото му поведение и не смяташе да го дели с никого от присъстващите.
Пет минути, след като вълкът изчезна към дерето, последваха низ от събития - ефектът на пеперудата действаше в пълна сила. Нямаше вече кучета, едрите хищници си взеха своето и бяха освободили “арената” за другите. Един след друг от небето започнаха да пристигат белоглавите лешояди, които два дни търпеливо чакаха реда си. Събраха се около 10-15 птици и се нахвърлиха на кравата дружно, всичко това разбира се беше съпътствано с типичните динозавърски звуци, битки и скачане по гърбовете. Проследих няколко от пристигащите птици за кадри в полет и после започнах да наблюдавам мелето от крила, глави и крака, консумиращо кравата. В един момент нещо прелетя, заби се като копие в групата хранещи се лешояди и ги пръсна. Беше скалният орел, който гнездеше съвсем наблизо. Докопа с нокти един от разлетелите се лешояди, преметна го във въздуха и тотално смени посоката му на летене. Орелът заходи още няколко пъти, след което изчезна. Лешоядите се върнаха малко след това, като по-“замезилите” от кравата си личаха по окървавените глави.
Докато птиците почистваха трупа на кравата светлината отново стана мека. Скалите придобиха розово-червени тонове, сенките станаха дълги… беше “златният час”. Последните слънчеви лъчи бяха и сигнал за понаялите се лешояди, че е време да се вдигат. Последва кратък преглед и приглаждане на перата, финално мощно изтръскване и един след друг започнаха да излитат, а междувременно скалите бяха оцветени в студени сини тонове.
Малко преди да започнем да прибираме техниката в раниците, се появи отново вълкът. Този път беше доста мнителен и оглеждаше района обстойно, не бързаше за никъде… Явно беше дошъл да провери какво е останало от пиршеството, а тялото му издаваше, че е хапнал доволно от телето. ????
Направихме му по още няколко кадъра, преди да изчезне отново. Минути след това чухме отново звука от колата, с която Марин идваше да ни вземе. Беше фантастичен ден, или поне няколко часа от него, които бяха изпълнени с толкова много емоция. Часове, в които видяхме и се докоснахме до тайните на дивата природа, научихме повече за нейните закони и зависимости.
Заради такива моменти си заслужава да прекараме времето си сред природата. Фотографията на диви животни иска време, основна част от него отива в търпеливо чакане и съзерцание нещата да се случат…, “колкото повече чакаме толкова по-големи късметлии сме” и това работи безотказно!
 




 


 
 






















 








 
п.с. Ден 3-ти
 
На укритието мъгла, нищо се не види… и слон да беше минал отпред, нямаше да се разбере… Получих информацията от мой приятел (Krasimir Kostov), който беше в укритието и чакаше вълкът да се върне!
Междувременно ние бяхме на Поточница, там пак наснимахме лешояди - супер следобедна светлина, топли есенни цветове…, красота.