Нова История от Източни Родопи…, 10 години по-късно!

Нова История от Източни Родопи…, 10 години по-късно!

15.02.2025 г.

През последните 7-8 години животът и приоритетите ми се промениха значително. Бащинството ме откъсна за дълги периоди от фотографията на диви животни, а фото раницата ми предимно събира прах върху шкафа. Напълно съм забравил какво е да „скъсам синджира“, както в онези луди години, когато изчезвах с дни, отдаден единствено на снимането на дивата природа.

Сега основното време, което мога да отделя за фотография, е по време на уъркшопите за фотография на диви животни, които водя. Между ангажиментите на работата и гостуващите фотографи, понякога успявам да си „открадна“ и няколко снимачни дни за себе си.
Точно такава беше и ситуацията в историята, която ще ви разкажа!
Беше втората половина на февруари 2025 г. Този път, по изключение, снимах само с един фотограф – Памела от Северна Ирландия. Всъщност, тя е не просто колега, а добър приятел, с когото поддържаме контакт от години. Явно и на нея ? трябваше бягство от работните ангажименти, защото пожела индивидуален уъркшоп, фокусиран върху грабливите птици и наземните хищници.
Речено – сторено!
Едно от любимите ни места, разбира се, е Маджарово – и по-конкретно укритието за грабливи птици и бозайници на Мастър Марин. Там щяхме да прекараме три поредни дни.
Осъзнавах, че само двамата в укритието щяхме да бъдем далеч по-тихи и внимателни, което увеличаваше шансовете ни да видим някои от по-мнителните посетители на площадката за подхранване.
На сутринта, в уречения час, се срещнахме с Мастър Марин. Натоварихме се бързо и потегшихме.
Докато Деликата бавно и сигурно лазеше като гъсеничка по баира към укритието, си направихме кратка раздумка за случващото се през последните дни на площадката за подхранване. Марин сподели, че освен обичайните белоглави, черни лешояди и скални орли, там се навъртат и чакали, и лисици, а наскоро се е появил дори вълк.
Винаги тръгвам да снимам без конкретни очаквания, но при такава информация се обнадеждявам и това ме кара да мечтая… ????
Неусетно, в сладка приказка, стигнахме до мястото. Спряхме пред укритието, а с Пам бързо се шмугнахме вътре. Верижно, от ръка на ръка, прехвърлихме багажа от колата. Докато Марин се занимаваше навън, ние нагласихме стативите и камерите си, като през цялото време двигателят на колата работеше, за да прикрива неизбежните шумове от приготовленията.
Бяхме готови. Последна проверка на обективите отвън, палци за успех през стъклото, и Деликата пак запъпли по пътя наобратно.
Скоро двигателят заглъхна, а вдясно от нас хоризонтът порозовя – изгревът идваше. Това е един от най-любимите ми моменти… Приготвил си се, светлината настъпва, а ти, в пълна тишина и трепетно очакване, се готвиш да отпиеш от магията на дивата природа.
Не чакахме дълго. Още преди да се развидели добре, огромните силуети на белоглавите лешояди започнаха да изплуват от мрака. Минаха ниско над площадката като безмоторни самолети, правейки оглед. Някои кацнаха на площадката на около 40 метра пред нас, но по-голямата част предпочетоха да заемат позиции на скалите над укритието, откъдето можеха да наблюдават всичко случващо се в района. Нищо необичайно – често използват тази тактика.
По-интересното беше, че тези пред нас не се втурнаха веднага към храната. Вместо това се мотаеха по камъните и кацалката, мръхтяха и периодично се взираха надолу по склона, проследявайки с поглед нещо, което оставаше скрито за нас. Ние нямахме техния изглед към местността, затворени в укритието, и можехме само да гадаем какво ги тревожи.
И тогава, изведнъж, спокойствието се взриви! Лешоядите рязко се вдигнаха с панически плясъци на крила, изпълвайки въздуха със звук и хаос.
Вълк! – беше първата ми мисъл.
Прошепнах на Пам, че такава реакция могат да имат при появата на вълк, на голямо овчарско куче или – не дай си Боже – на човек (макар че досега не ми се е случвало тук).
С тихо движение се приближих до малкото прозорче отзад на укритието и надникнах – лешоядите все още си стояха над пътя, дори част от тези, които бяха излетели пред нас, вече се бяха присъединили към групата.
Върнах се на мястото си. Настъпи абсолютна тишина. Погледите ни останаха приковани напред, в очакване „причината“, която ги беше прогонила, да се разкрие.
Минаха около 30 минути – нищо. Само тишина и напрегнато очакване.
И тогава, от същата посока, в която преди малко се взираха лешоядите, се появиха три златисти чакала. Три!
Бях виждал доста пъти взаимодействието между чакали и лешояди – знаех, че точно тези хищници не могат да предизвикат такава паническа реакция у птиците. Но пък дали е възможно? Дали ако и трите чакала бяха атакували в синхрон, лешоядите нямаше да се подплашат?
Случващото се в света на животните винаги ме кара да търся обяснения. Обичам да си задавам въпроси и да се опитвам да ги разгадая чрез наблюдение. Често отговорите така и не идват. Но понякога, ако си достатъчно търпелив, картината сама се подрежда пред очите ти.
Докато размишлявах, част от белоглавите лешояди започнаха да се връщат. Един по един се настаняваха отново на местата, от които преди това панически бяха отлетели. Погледите им бяха приковани в чакалите.
Чакалите сновяха напред-назад, с носове, опрени в земята, търсейки нещо. Понякога оголваха злобно зъби към лешоядите и дори опитваха с резки спринтове да ги прогонят от площадката за подхранване. Опитите им бяха неуспешни, но самото им поведение беше интересно за наблюдение.
Забелязах, че между тримата има ясно изразена йерархия. Най-дребното чакалче редовно си отнасяше злобни погледи от доминантния индивид. Понякога дори го подгонваше със заплашително озъбване, показвайки му кой е главният.
Въздухът беше зареден с напрежение. Лешоядите наблюдаваха чакалите. Чакалите наблюдаваха лешоядите. А ние – наблюдавахме всички тях.
Обикаляйки терена, чакалите намираха храна и се нахвърляха върху нея, което провокира вече успокоените лешояди да се впуснат в бурно и шумно хранене, съпроводено с яростни сблъсъци и звуци, наподобяващи тези на динозаврите (не че съм чувал автентичен звук от динозавър, но съм убеден, че звучат като лешоядите). Въпросните сблъсъци имаха и моменти на пауза, когато, между разярената тумба лешояди, се появяваше някой чакал и окупираше софрата само за себе си. Много интересно беше да се наблюдава това, защото гримасите на чакалите варираха от агресивни и зловещо назъбени до стъписани и уплашени, особено ако лешоядите започваха да размахват криле.
Тези сцени ме върнаха към мислите за това, което бях видял по-рано сутринта. Гледайки взаимодействието и търпимостта между чакалите и лешоядите, започнах да си мисля, че има нещо по-страшно за птиците от три чакала. Ако ставаше въпрос за човек, наоколо нямаше да има и следа от животно до сега, камо ли такава суматоха и масов пир. Ако беше овчарско куче, или дори повече от едно, то отдавна щеше да е появило на площадката. По-вероятно беше да става въпрос за вълк, който е преминал и е решил, че не е безопасно да се показва пред укритието. Слънцето вече се беше издигнало и шансовете ни за подобен късмет бързо намаляваха, както снега, който се беше натрупал пред укритието преди няколко дни и сега бавно се топеше.
Цялата тази какофония от хранещи се животни пред нас продължаваше, а междувременно се появиха и една двойка влюбени черни лешояди, както и един самостоятелен. Загледах се в тях и съвсем пропуснах момента, в който чакалите се изнизаха. Изведнъж не остана и следа от тях, а лешоядите сякаш промениха поведението си и вече не бяха толкова фокусирани върху борбата за храна. Разлетяха се отново, а секунди по-късно отляво на укритието се появи внушителен вълк.
Ето това беше причината и отговорът на всичко, което ме караше цяла сутрин да размишлявам над събитията.
Обективите ни с Пам започнаха да следят вълка, който се движеше с такава грация и лекота по терена. Беше в отлична форма – дълги крака, изправена осанка и плътна зимна козина. Определих я като женска.
Часът беше малко преди девет, а ниската зимна светлина създаваше идеална атмосфера за фотография. С Пам снимахме в серия всяка стъпка на животното. И двамата бяхме с безогледални камери, които тихо и ненатрапчиво изпълняваха задачата си, оставяйки вълка съвсем необезпокояван.
Oколо 10-15 минути тя обикаляше терена, понякога приближаваше на 15 метра от нас, като изпълваше кадрите ни. Друг път изчезваше зад укритието или слизаше към дерето... и пак се появяваше. Понякога през визьора ясно виждахме парата от топлия й дъх! Вдигаше нос и вдишваше въздуха, а понякога забиваше муцуната в земята, търсейки остатъци от пиршеството на лешоядите. Храна имаше, понеже тя се беше появила още преди чакалите и птиците да приключат с яденето. Често се взираше към укритието, гледаше с лешниковите си очи право в обективите и със сигурност усещаше присъствието ни. Но, въпреки всичко, ни се довери и не избяга. Напротив, езикът на тялото й издаваше спокойствие и увереност.
В един момент вълчицата се отправи към ръба на камъните пред нас, откъдето започваше остро спускане. Застана там и се взря надолу.
Не след дълго от склона изплува силуетът на втори вълк. По-едър, по-мнителен, с по-масивна глава... Това беше той.
Двамата се оказаха двойка. За пръв път демонстрираха това пред нас, застанали един до друг, с допрени глави. Започнах да се чудя дали тази близост не я караше да бъде толкова спокойна. Мъжкият обаче стоеше по-дръпнато отначало, като държеше дистанция от нас и често женската слизаше към него по склона. Понякога виждахме само техните глави.
Един от най-запомнящите се и прекрасни моменти за мен беше, когато ги видях да си "играят". Не съм сигурен дали това е точната дума, с която да се изразя, но беше красиво. В синхрон, двамата се изправиха на задните си крака и се опряха с предните си лапи един в друг. Останаха така 2-3 секунди.
Беше невъзможно да се снима в този момент, но невероятно за наблюдение.
Тези мигове ме накараха да се почувствам специално. Разчувствах се от тази привилегия, а чувствата ми станаха още по-силни, когато си припомних отношението на човека към вълците — ненавиждани, гонени, считани за вредни и стреляни целогодишно. Приказките, с които от ранна детска възраст ги заклеймяват като глупави, но подли убийци - всичко това контрастираше с красотата на това, което наблюдавах в момента.
Отново се върнах към случващото се пред укритието, а двойката продължаваше да снове наоколо. Мъжкият вече минаваше доста по-близо до нас, приемаше ни и дори не поглеждаше към обективите. В един момент погледнах през стъклото и видях лисица. Стана ми едновременно смешно и възхитително от смелостта й. Беше на около 30 метра от вълците, водена също от носа си в търсене на остатъци от храна.
Мъжкият вълк забеляза лисицата и рязко хукна да я гони с недоволно изражение. Може би имаше да й връща за нещо, свързано с всички тези народни приказки, които ни разказваха като деца. ???? Но освен смела, лисицата се оказа и много бърза. Успях да ги заснема двамата само в няколко кадъра, като основно се виждаше вълкът в гръб и вирнатата опашка на лисицата, която бързо се спускаше между камъните към дерето. Мъжкият се върна, останаха още малко заедно с вълчицата, а след това се спуснаха към близката кория.
Погледнах часовника си - бяха прекарали пред укритието близо час и половина. Имахме тонове невероятни кадри, събрахме незабравими спомени и нахранихме душите си!
Няколко минути след това прелетя белоглав лешояд, огледа района от въздуха, за да се увери, че е чисто, и кацна. Скоро след него се присъединиха и други. Бързо се върна какафонията. В един момент видях как смелата лисица се появи отново. Очите й бяха широко отворени, тя реагираше остро на всяко рязко движение и изглеждаше готова да побегне във всеки един момент. Наличието на лешояди я успокои и, също като чакалите, тя се вмъкна в тълпата от птици, дори смело сложи лапичка върху храната, маркирайки я като своя плячка. ????
Лешоядите изядоха всичко, след което поседяха малко, после се изтръскаха хубаво и започнаха да се разлитат един по един. Когато последните слънчеви лъчи осветиха сцената и розовите нюанси отново започнаха да се появяват, един картал кацна и остана за малко върху пооглозганите останки от пиршеството. Това беляза края на този изключително вълнуващ ден.
Ден втори:
Отново двигателят на колата затихна и останахме в тишина, в очакване на изгрева. Доста бързо се появи скалният орел — след като беше пропуснал предния ден, сега бързаше да си осигури храна преди да се появят всичките тези изедници и целия шум, който носят със себе си! Орелът премина, огледа района и грабна парче от храната. Беше още твърде тъмно и сцената не беше много фотогенична, но въпреки това успяхме да му пуснем няколко кадъра.
Слънцето започна да просветлява, а пред нас се появиха познатите силуети. Белоглавите лешояди накацаха по камъните. Не бързаха да се нахвърлят върху храната. Седяха спокойно, оглеждаха района, някои от тях се заемаха със сутрешния си тоалет. Аз се надявах да зърна отново тази прекрасна двойка вълци, а резервираното поведение на лешоядите и фактът, че не се хвърляха веднага към храната, само засилваха моите надежди. За съжаление, вълците не се появиха, но пък се появи морски орел. Той кацна първо вдясно от нас, като зърнахме само главата му. През годините бях снимал млади орли в Източни Родопи, но този беше възрастна птица. Подхвръкваше от място на място, оглеждаше района, кацаше и седеше сред цялата навалица лешояди. Успяхме да го снимаме в няколко от подхвръкванията му, когато светлината беше наистина прекрасна - неочакван бонус!
Чакалите се появиха, но не в група, а поотделно, и не бяха толкова агресивни като вчера. Черните лешояди също се появиха - бяха двойка и това веднага личеше. Птиците седяха близо една до друга, обгрижваха се и нежно „кимаха“ с глави. Тези романтични жестове обаче изчезнаха мигновено, щом пристигна втора двойка черни лешояди. Не проявяваха никакъв толеранс и веднага се впуснаха в гонитба.
Снимахме много лешояди в полет, имаше и интересни моменти с лешояди и врани. Една врана беше решена да се закача с белоглав лешояд. Тя кацна на сантиметри от него, обграчи го настойчиво и дори събираше камъчета и кори от дървета, с които го замерваше.
Ден трети:
Отново дочакахме изгрева, и с него дойдоха и лешоядите. Реших, че ще събера малко информация за орнитолозите, които се занимават с тези исполини, и започнах да снимам пръстените и крилометките, които по-късно щях да им предоставя.
Основният екшън беше с белоглавите лешояди, които се перчеха и бойно подскачаха един към друг. Понякога бяха толкова близо до нас, че не успявахме да ги поберем в кадър и крилете им оставяха извън снимката. Въпреки това, както аз, така и Пам, успяхме да направим няколко впечатляващи кадъра на биещи се лешояди. Краят на деня беше белязан от банда имелови дроздове, които тарашеха района в търсене на храна.
Това беше зимното приключение за мен и Пам в Източни Родопи. Три невероятни дни, изпълнени с емоции и спомени! Замислих се за двойката вълци. Щеше ми се да ги видя отново, но от друга страна се радвах, че не се появиха. Надявах се да са някъде далеч, на скрито, далеч от термите и стървилата на ловците, които не им дават покой дори през нощта. Надявах се да имат шанс за най-нормалното и естествено нещо в природата - да се репродуцират и да отгледат кутретата си, да оставят гените си живи! Точно както и аз с жена ми отглеждаме нашите хлапета.
Вълците са върховен хищник и естествен регулатор, който участва в природни процеси, за които множеството хора дори не предполагаме. Може би затова за мнозина от нас те са просто „вреден дивеч“…



                 

 

КРАТКО ВИДЕО НА ВЪЛЧИЦАТА